Тя затвори вратата и почувства вятъра в косите си.Най-накрая мъката на Ариния щеше да се свърши.Той беше там-на бойницата,и я викаше...
Минаха се 2 години,откакто Кийар беше заминал,за да изпълнява безумната страст на престарелия й баща за нови територии.Тя се беше молила на колене пред трона на Алкирт,но старецът не послуша отчаяните й молби и прати младия си зет на опасната безмислена мисия...
Кийар се съгласи от почит към господаря и тъста си.Целуна по челото младата си жена - и с усмивка изчезна в хоризонта...
Ариния не се прибра заедно с другите в крепостта,а остана 10 дни навън,докато накрая краля не заповяда да я приберат.Жената беше полу-жива,но повтаряше името на любимия си...
-Недейте,господарке...той ще се върне...съвсем скоро...-опитваше се да я успокои вярната й прислужница Торнилада,докато попиваше студената пот по челото на нещастницата.-Ще се върне жив и здрав...съвсем скоро...
В следващите дни и седмици Ариния беше като в полу-транс и всички продворни започнаха да се притесняват за живота на младата принцеса.От ухото на пажа до съветниците започнаха да се разнасят слухове за лудостта на краля,за скорошната смърт на принцесата и притеснения за бъдещето на кралството.
Всички започнаха да подлагат на съмнение решенията на стария владетел,който от ден на ден се влошаваше психически и това,че беше посетил тежко болната си дъщеря нито веднъж доказваха неговата загуба на трезв разсъдък.
Времето се минаваше..,а не идваше никаква вест от войните,на които на чело беше Кийар.Ариния се възтанови физически и вече стоеше по цял ден на стрелочните кули,взряла невиждащи си друго очи в хоризонта с надежда да види силуета на съпруга си...Нейните придворни дами,едва зарадвали се на нейното оздравяване,отново трябваше да потънат в скръб,защото принцесата сякаш беше в транс и не чуваше и усещаше нищо.Състоянието й се променяшемако чуеше името на Кийар и тогава тя трескаво започваше да пита:-Той тук ли е?!Върна ли се?Кажете ми...- и потъваше в същото забвение,щом й съобщяха,че още няма новини...
Здравето й отново се влоши и тя вече не можеше да изкачва стълбите до кулата и вече стоеше в зимната градина,държейки рози и тихо си повтаряше: „Кийар...твоите цветя са толкова хубави..благодаря ти...Кийар...”След няколко часа тя разкъсваше цветята и се връщаше в стаята си,където плачеше или тичаше по коридорите на огромния замък в търсене на причуващия й се глас на възлюбения й...
Един ден,тичайки по стълбите на най-северната кула,забравила за болестта си,тя установи,че гласът е по силен,смее се и я вика...Жената се опитваше да се добере колкото се може по-бързо до дървената врата,деляща я от Кийар...Нйа-накрая...щяха да бъдат заедно...Ариния се хвърли в прегръдките му и се почувства сякаш всичко най-накрая се свърши...
...Голямата погребална процесия бавно влизаше в катедралата,препълнена с хора,а някакъв стар човек отвън крещеше и си скубеше косите:
-Не...не и тя...Не и единственото ми дете...не и красивата ми Ариния...
А до него двама войници си шушукаха:-Кой да предположи,че точно принцесата ще се самоубие...да скочи от кулата...
